Езикът на симптомите и връзката между психиката и болестта

Човешкото тяло е не просто механична структура от мускули, кости и органи. То е чувствителна, интелигентна система, която непрекъснато комуникира с нас. Говори, макар и без думи. Понякога шепне леко, с умора или главоболие. Друг път крещи – с хронична болест, с остра криза или необяснима болка. Това не са просто физиологични аномалии – често те са послания. И ако се вслушаме в тях, можем да разчетем дълбоки истини за вътрешния си свят.

Симптомът като израз на потиснатото

Много често симптомът не е враг. Той е съюзник, макар и неудобен. Когато преживяваме емоционален конфликт, но не му дадем израз – не говорим за него, не го осъзнаваме или дори не го допускаме до съзнанието си – психиката търси друг път, по който да го изведе. Това „друго“ често се оказва тялото. Един потиснат страх може да се превърне в задух. Неразрешена скръб – в стягане в гърдите. Преживяна вина – в проблеми със стомаха. Тялото не лъже. То не разсъждава. То просто изразява това, което умът се опитва да скрие.

Психосоматика: когато душата боли, тялото страда

В медицинската наука има термин за този процес – психосоматика. Думата сама по себе си подсказва как психичното (психе) влияе на телесното (сома). Тук не става дума за „въображаеми болести“ или преструвки. Става дума за реални, измерими, понякога тежки и хронични състояния, чиито корени не са изцяло физиологични, а често – емоционални. Такива са например някои гастроинтестинални разстройства (като синдром на раздразненото черво), кожни заболявания (екземи, псориазис), автоимунни реакции и дори някои форми на сърдечно-съдови и ендокринни смущения. Тези болести не се „внушават“. Те се „пораждат“, често от дълбок вътрешен конфликт.

Емоционалната памет на органите

Всеки орган в тялото ни носи емоционална история. Черният дроб – гняв. Стомахът – притеснение, тревога. Сърцето – любов и болка от загуба. Бъбреците – страх. Това не са метафори, а наблюдения, които психотелесната терапия и някои медицински дисциплини вече потвърждават. Например, хора, преживели тежка загуба и неспособни да я осмислят, често развиват сърдечни проблеми. Онези, които живеят под постоянен страх и напрежение – често се борят с бъбречни или надбъбречни дисфункции. Тялото „помни“, дори когато умът се опитва да забрави.

Конфликтът, който не е изразен, се въплъщава

Неслучайно в психоаналитичната традиция се казва, че „това, което не е изразено със сълзи, се изразява чрез органите“. Когато човек преживява конфликт, който е непреодолим или социално неприемлив за съзнанието му – например агресия към родител, вина от минало решение или страх от провал – но не намира начин да го интегрира и осмисли, организмът търси отдушник. Този конфликт може да се „впише“ в тялото под формата на болест. Така той става видим – и в известен смисъл – управляем. Болката на плътта се оказва по-поносима от болката на съвестта.

Подтиснатото не изчезва – то се преработва или се проявява

Важно е да се разбере: емоцията, която не е изживяна, не изчезва. Тя не се изпарява просто защото сме я пренебрегнали. Тя търси път – и ако не намери израз в думи, чувства или действия, намира израз в симптоми. Това е защитен механизъм на психиката, но и предупреждение. Когато тялото започне да „говори“ чрез болест, това често е сигнал, че психиката не може повече да носи товара сама.

Съзнанието като лечение

Един от най-силните лечебни процеси е осъзнаването. Когато човек започне да свързва симптомите си с вътрешни преживявания, с конкретни събития, с неизказани чувства, болестта може да започне да отстъпва. Не защото „си внушаваме, че сме по-добре“, а защото системата – психо-телесната цялост – започва да се балансира. Тялото вече няма нужда да изразява конфликта – защото конфликтът е разпознат и преработен.

Терапевтичният път – към диалог с тялото

Психотерапията, особено телесно-ориентираната, не лекува само чрез говорене, а чрез слушане. Слушане на тялото. Чрез осъзнато движение, чрез работа с дъха, чрез внимание към вътрешните сигнали, хората започват да се свързват отново със себе си. Това не е бърз процес, но често е дълбоко трансформиращ. Защото не се цели просто премахване на симптома, а разбиране на неговото послание.

Болестта не винаги е враг. Понякога тя е последната инстанция, в която вътрешният конфликт намира глас. Да слушаме тялото си означава да уважим този глас. Да не го заглушаваме веднага с медикаменти, със забързаност или с игнориране. Разбира се, медицинската намеса е необходима и животоспасяваща в много случаи. Но паралелно с това е нужно да се питаме: „Какво ми казва тялото?“ – не само „Как да го накарам да млъкне?“. Тялото никога не лъже. И когато най-сетне го чуем, може да се окаже, че най-дълбоката болест е била в душата – и че лечението започва оттам.